Toгава и сега"
Израснах в един от най-бедните квартали накрая на София – ж.к. „Дружба“. Поне тогава беше така. Напоследък все по-често, може би защото и аз понатрупах ЕГН, се сещам за ония времена и най-вече за 80те – моето детство.
Въпреки твърде оскъдните средства, с които хората разполагаха и „кутийките“ от по 78кв.м. за 6 души, както бе в моя случай, по улиците кипеше живот. Момичетата скачат на въже или ластик, други хвърлят „народна топка“, момчетата също се включваха понякога или се организираше небезопасната игра на фунийки, после турнири по футбол или баскетбол, „стражари и апаши“. Конкуренцията в играта на топчета надхвърляше всякакви граници, при което някои таланти успяваха от два метра да уцелят така най-важната капачка от „Кока Кола“ със стойност на три такива от „Светло пиво“.
Тъй като във всеки един от деветте входа на блока ни, живееха по десетина деца между 8 и 15 години, често навън се събирахме петдесет, че и повече малки, големи и още по-големи калпазани, правейки живота на възрастните „доста по-интересен“. Те от своя страна играeха табла, шах, карти, винаги някой свиреше на китара. Повечето от колите на живущите имаха нужда от непрестанен ремонт. През няколко метра се виждаха омацани от грес и машинно масло панталони, които надзъртаха изпод легендарните Съветски класици. От тях също звучеше многожанрова музика и така по цялата улица ехтяха детски викове, смехове или възгласи типични за шопския окръг и комбинацията между Лепа Брена, „Щурците“, Панайот Панайтов и „Алфа Вил“. Контраста с Бах бе невероятен, благодарение на брат ми Веско. Тогава никой не подозираше къде ще звучат някой ден тези виртуозни фрази... В безмензурната какофония, миризмата на запичащи се чушки се преливаше с еуфорията от създаването на новата реколта компоти за зимата и разбира се лечебната за моментите без ток и вода – ракия. Обожавах всичко това, всичките тоналности на човешкото съществуване.
Незабравими бяха моментите, когато в хладните есенни вечери, след поредната криеница, се палеха триметрови огньове зад блок 88 и накрая около полунощ печахме картофи в жаравата.
Защо разказвам тези неща? Първо, защото ми става страшно мило като се връщам в този свят. Но миналото лято минах през същото това място. Не беше лесно..най-вече поради факта, че не видях, даже не усетих никого.
Не говоря за приятелите ми, голяма част от които загинаха заради наркотици, бяха убити или свършиха в затвора. Просто нямаше нищо. Е, в местността са построени нови сгради със студени прозорци излъчващи дъх на материализъм.
Но всичко живо, дори врaбчетата и гълъбите се бяха скрили някъде. Не мога и не искам да отгатвам причината, била тя политическа, философска или просто несъществуваща. Все едно е. Факта бе сивота с привкус на бездушие. Санирани стени ме наблюдаваха странно, а сателитните антени ми приличаха на ледено- безпристрастни физиономии, гледащи ме подигравателно – „Хм..,виж го, поредния меланхолик.“ Една катерушка се опита да им се разсърди, но докато се чудеше какво да каже, заспа ръждясалия си сън.
Вятъра ме побутна – „Какво търсиш? Каквото си взел, е в теб и си е твое. Запази го и погледни напред.“ Обърна се и подухвайки леко се заигра с липите. Ах, този мирис на липи! Това бе едиственото, което бе като тогава. Прегърна ме и погали с майчина загриженост. Отново чух музиката на живота и потеглих…
Мартин Пантелеев
Ноември 2014